Сензомоторни профили

Сензомоторният профил като част от Индивидуалните различия(I) в модела DIRFloortime

Автор: D. Brown | Dec 18, 2021 | DIR Practice, Podcast 

Гретчен Камке е ерготерапевт и водещ обучител по модела DIR към Международния съвет за развитие и учене (ICDL), както и треньор по Floortime в програмата DIR Home.

Статията е свързана с информация как ерготерапевт, който работи по подхода Floortime и сензорната интеграция, разглежда клиента, за да определи неговия сензомоторен профил – което представлява съществена част от буквата „I“ (Individual differences – Индивидуални различия) в модела DIR (Развитие, Индивидуални различия, Връзка).

 Първата среща

Какво търси един ерготерапевт (Occupational Therapist – O.T.), обучен по подхода Floortime, когато се срещне с нов клиент?.
Буквата „I“ (Individual differences – Индивидуални различия) като източник на информация, която ни показва как трябва да адаптираме подхода си, за да подкрепим успеха на човека.

При ерготерапията основния фокус е върху сензорния и моторния профил – как човек приема информацията от средата, как я обработва, как реагира на нея и как използва тялото си, за да взаимодейства със света.

Какво се случва, когато информацията постъпва, какво се случва в процеса на обработка, и как човек използва тази информация, за да действа?
Обръща се внимание на чувството за безопасност и факторите, които го влияят.
Много хора с комплексни индивидуални различия могат да се чувстват много некомфортно при определени видове сетивна стимулация.
След това се наблюдава как човек използва тялото си – изглежда ли уверен, изглежда ли способен, може ли да изпълни задачите, които си поставя.

 Сетивата

Гретчен описва проприоцепцията – усещането за позицията на тялото в пространството – като осъзнаване на това къде се намират нашите мускули, какво правят и как си „комуникират“ помежду си.
Това ни дава информация къде е ръката ни спрямо крака, колко сила използваме, и как координираме движенията си.
Така разбираме къде е тялото ни спрямо самото себе си и спрямо околната среда.

Ето и останалите сетива:

• Тактилно

• Зрително 

• Слухово 

• Обоняние

• Вкусово

• Вестибуларна система– чувството за движение, баланс и гравитация

• Интероцепция – усещането за това, което се случва вътре в тялото
  
  

Сетивата не работят поотделно.
Мозъкът получава всички стимули едновременно и трябва да реши какво да прави с тях:

Опасно ли е? Трябва ли да се защитя или да избягам? Или е безопасно и мога да изследвам?

Мозъкът трябва да определи коя информация е важна и как да я използва, за да осъществи координирани и точни движения.
Тоест – става дума не само за безопасност, но и за контрол на тялото, казва Гретчен.

 Подкрепа за успех

Разказах на Гретчен как разбирам сензорния профил на сина си – че като цяло е с ниска чувствителност към стимулите, но в същото време някои усещания го претоварват, например не обича да бъде прегръщан.
Когато баба или дядо се опитат да го прегърнат, той обръща гръб, за да получи прегръдката отзад – нещо, което според д-р Стивън Поргес(Stephen Proges) е по-безопасен начин за получаване на тактилен контакт.

Докато като цяло е „недостатъчно стимулиран“, неговото обичайно състояние е и на свръхвъзбуда. Това е объркващо, защото ако е „недостимулиран“, искаме да му дадем повече стимулация, но ако е възбуден, искаме да го успокоим.

Гретчен обяснява, че сензорната обработка е динамична – тя не е една и съща през цялото време.
Всички сетива взаимодействат помежду си и влияят на общия баланс.
Важно е да мислим кои стимули можем да контролираме, кои не можем, и как да помогнем на човека да намери правилната интензивност, за да може да бъде регулиран според конкретната дейност.
Регулацията на детска площадка е различна от тази в класната стая, казва тя.
Не се стремим винаги да „повдигаме“ децата или винаги да ги „успокояваме“ — сензорната диета не е нещо твърдо и фиксирано.

Нашата нервна система трябва да може гъвкаво да преминава между различни състояния.
Става дума за това да разберем кои сетивни стимули поддържат регулацията.
Опитваме се да намерим баланса и да разберем от какво има нужда детето в този момент.

„Опитваме се да намерим баланса – да се настроим към детето в момента,
да използваме взаимоотношението и знанията си за това
как различните усещания влияят на регулацията във всяка ситуация.“
— Гретчен Камке, ерготерапевт

Това ме накара да се замисля как, докато се опитваме да посрещнем детето там, където е в развитието си („D“), всъщност наблюдаваме и как индивидуалните различия („I“) влияят върху това.
Ерготерапевтите Роби Леви и Кийт Ландхер са говорили за същото – за значението на съвместната регулация (co-regulation).

Ерготерапевтът Вирджиния Спилман(Virginia Spielmann) допълва, че не става дума за „сензорна диета“, а за „сензорен начин на живот“ (Sensory Lifestyle).
Целта е децата да се научат да регулират собствената си нервна система.
Например, педагогът Джаки Бартел(Jackie Bartell) казва, че не се чувства регулирана, докато не излезе да тича сутрин, а ерготерапевтът Моуд Ле Ру(Maude Le Roux) – докато не изпие първото си кафе.
Гретчен се съгласява: идеалното е всеки човек с времето да открие как да регулира своята нервна система.
Можем съзнателно да правим неща, които подпомагат нашия успех – и така да бъдем модел за децата си.

 Когато полезният сензорен стимул става дисрегулиращ

Размишлявах, че синът ми обича да се сгушва в тесни пространства (търси проприоцептивен стимул), но нощем винаги изритва завивките си.
След презентацията на Гретчен разбрах, че това вероятно е свързано с тактилната чувствителност.
Гретчен каза, че това я кара да се запита:

• Каква е текстурата и тежестта на завивката?

• Буди ли го усещането, когато тя го докосне?

• Би ли помогнала по-тежка завивка, за да го успокои?
  
  

Това наистина изглежда тактилно свързано и я кара да мисли как този сензорен стимул може да не подкрепя това, което той иска или има нужда да прави – а именно да спи.

 Когато нужният стимул води до свръхвъзбуда

Попитах Гретчен какво да се прави, когато сетивният профил е "противоречив"/"смесен" – например детето има нужда от движение, но същевременно то го превъзбужда.

Тя обяснява, че движението е изключително важно – то помага на сензорните системи да растат и да се развиват.
Често родителите казват, че децата им „трябва да тичат и да се блъскат“, забавляват се чудесно, но изведнъж се претоварват и се разстройват.

Гретчен предлага да се мисли за съответствието между активността и нейното натоварване:

Как можем да включим повече регулиращи елементи в играта?

Докато детето тича, самото вълнение може да го дисрегулира.
Тя предлага да се добавят успокояващи стимули, като дълбок натиск – например:

• след тичането, да се „размажат“ между възглавници („сандвич игра“);

• или след активна игра да се „вкаменят“ като статуи.
  
  

Така нервната система „се вози на вълна“ – редуване на възбуда и успокоение, което учи мозъка да практикува саморегулация.
А когато възрастният е присъстващ и съзнателен в движението, чрез настройка и думи (например бавно „Виждам колко си развълнуван...“), се осъществява съвместна регулация/ко-регулация (co-regulation).

 Сензорна модулация и съвместна регулация

Когато правим такива дейности, обяснява Гретчен, детето развива умения за саморегулация, не защото е разстроено, а защото е твърде развълнувано – и учи се да намира баланс.

Пример: на рожден ден едно момиче, което обикновено търси силни стимули, се развълнува прекомерно, играейки игра, при която буташе малка кукла в машината с топки и гледаше как тя отскача нагоре. Всеки път, когато куклата изхвърчаше, момичето крещеше от вълнение и не позволяваше на никого да я спре.

Това показва колко лесно приятната стимулация може да премине в свръхвъзбуда – и колко важно е възрастният да помага чрез съвместна регулация.

В подхода Floortime целта е да използваме съвместна регулация (co-regulation) по време на игрови ситуации.
Гретчен споделя, че би ѝ било интересно да разбере дали детето наистина е дисрегулирано, или просто така изразява радостта си.

Тя размишлява върху силата на системата за социално ангажиране, за която говори д-р Порджис — тази система ни помага да се свързваме и да се регулираме чрез взаимоотношения.
Гретчен си задава въпросите:

• Как можем да бъдем част от тази активност заедно с детето?
  Може ли то да прави това в свързаност с друг човек?
  
  

Ако детето не иска никой около себе си, това кара Гретчен да се замисли за възприятието му за безопасност – дали се чувства сигурно в присъствието на другите. Тогава тя обмисля как можем да бъдем игрови партньор, а не прекъсвач на играта – човек, който се включва в преживяването на детето, вместо да го спира или контролира.

Тя може да възприема човека, който се приближава, като заплаха за нейната красива и чудесна игра с куклата.
Ако този човек „развали“ преживяването ѝ, тя няма да го допусне.
Но ако той направи играта по-забавна, може би ще реши да го приеме, да се свърже и включи в обща игра, което ще ѝ помогне да се регулира, споделя Гретчен.

Аз отговарям, че ситуацията беше много шумна и хаотична, и беше трудно да се включа.
Може би, ако и аз имах кукла, после ѝ хвърлех забавен поглед и вземех ред за игра, тя би могла да откликне и да се включи в играта с мен.

 Да направим (само)регулацията забавна

„Трудно е да направим забавна саморегулацията, когато трябва да спрем и да се забавим“, обяснява Гретчен.
Но д-р Грийнспан дава полезни идеи как да помогнем на децата да развият самоконтрол, чрез така наречените игри за сензорна модулация.

Пример:
  Пускаме музика и децата замръзват, когато тя спре.
Така по игрови и приятен начин упражняваме трудно умение – тялото се движи, движи, движи… и изведнъж трябва да „натиснем спирачките“ и да изчакаме сигнал, за да започнем отново.
Когато е забавно, приятно и във връзка с друг човек, е много по-лесно.

Познавaнето на сензорната система на детето помага да разберем какви активности то харесва или избягва.
Например, ако едно дете обича да гледа движещи се предмети, можем да избираме игри с движение, в които можем да участваме заедно.

Сензорна интеграция

Попитах Гретчен как работи ерготерапевтът върху сензорната интеграция.
Тя обяснява, че ерготерапевтите, обучени в този подход, често имат среда, в която клиентите могат да участват в дейности с интензивни сензорни стимули.
Ерготерапевтът търси „точното предизвикателство“ – ситуация, при която детето трябва да реагира на нови и различни стимули по адаптивен начин.
Важно е дейността да бъде мотивираща за детето – така че то да иска да участва и да се включи активно, докато сетивата му си „говорят“ и се координират.

Понякога деца, които изглеждат „недостатъчно чувствителни“ към стимули, може всъщност да не могат да ги обработят ефективно, а не че търсят повече.
Ерготерапевтът изследва дали им е нужно повече стимулация, по-различна интензивност или специфичен вид усещане, за да направят смисъл от нея.
Тук идва ролята на задълбочената ерготерапевтична оценка – терапевтът изгражда хипотеза и наблюдава, като винаги се съобразява с това дали дейността има смисъл за детето.

Не става дума да „накараме“ детето да направи нещо, а да му помогнем да се чувства уверено, спокойно и компетентно в собственото си тяло.

 Когато усещанията стават прекалени

При деца, които се претоварват от усещания, Гретчен подчертава, че сензорната интеграция не означава десенсибилизация.
Да, може да има моменти на леко предизвикателство, но не бива да има дискомфорт.

Някои деца се притесняват от допир с различни текстури – ако ги насилим, това само увеличава стреса на нервната система.
Ако едно дете има претоварена нервна система и го караме да търпи още от същото усещане, това не помага – напротив, прави му по-трудно да се успокои и да излезе от зоната на напрежение.

 Целта на сензорната интеграция не е да търпим усещания, а да ги разбираме.
Клиентът никога не бива да се чувства неудобно или несигурно.
Не можем да принудим човек да участва в дейност „в името на развитието“, ако няма усещане за безопасност.

Безопасността винаги преди изследването.

 Развитие и игра

Темата за развитието се появява естествено.
Колкото повече детето рита пясъка, пляска във водата или хвърля топки с различен размер и тегло, толкова повече учи за средата и за собственото си тяло –
за това как да взаимодейства, колко големи са нещата, как звучат, как се вписват едно в друго и т.н.

Много деца търсят „утробни пространства“ – тесни и уютни места (кутии за играчки, палатки, завивки) – защото там се чувстват спокойни и защитени.
Освен това има учене за пространствените граници на тялото – колко е голямо то спрямо околната среда.

Затова подкрепата на игровото взаимодействие и възможности за движение подпомага естествения процес на развитие.
Детството е именно това – натрупване на преживявания, чрез които изграждаме сетивните, двигателните, когнитивните и социалните си системи.

  Практически съвет, който може да изпробвате:

Тази седмица нека практикувате съвместна регулация/ко-регулация (co-regulation) с детето си, когато то стане много възбудено или превъзбудено – като забавите темпото и добавите сензорна модулация.

 Пример:

(Казано бав­но и спокойно):

„Ооох… Виждам, че си много развълнуван от това!“

След това забавете темпото на движението, гласа и изражението си, за да помогнете на детето да се „настрои“ към вашия по-спокоен ритъм.

Използвайте себе си като игрови партньор, за да ко-регулирате вълнението по време на забавна игра, като остаете напълно настроени* към детето. 

Ключът е в това да не спираме играта, а да внесем спокойствие и ритъм в нея — така детето учи как да регулира собствените си емоции чрез връзката с нас.

* Настройване към детето -(„attunement“) е едно от най-съществените понятия във Floortime.Настройването означава да регулираме собствената си енергия, за да се срещнем с детето там, където е — емоционално, физически и когнитивно. 

В превод от: affectautism.com/2021/12/18/profiles/