Функционално-емоционален развитиен капацитет 4

Разширяване на кръговете на комуникация за решаване на социални/релационни проблеми

Една от най-важните стъпки, при капацитет 4 е предишните три да са достатъчно подкрепени, за да се премине към по-сложна комуникация, по-сложни предизвикателства, споделено решаване на проблем.

Наблюдавайте вашето дете:
Попълнете таблицата  Основна таблица за Функционално-емоционални развитийни капацитети(FEDC Basic Chart) Функционално-емоционални развитийни капацитети(FEDC Basic Chart , за да разберете по-добре къде се намира вашето дете в развитието си.

Щом едно дете овладее основите на двупосочната комуникация, броят на кръговете, които може да отваря и затваря, нараства бързо. А с броя им расте и тяхната сложност. Докато по-рано то е реагирало с един-единствен жест, сега може да свързва жестове в по-сложни отговори. Когато вижда майка си след отсъствие, може да се затича към нея, да вдигне ръце и да извика от радост – поредица от жестове, които са били невъзможни на по-ранен етап.

За първи път детето има „речник“ за изразяване на желанията си. Това е речник от жестове, не от думи, но чрез свързването им то може да предава доста сложни мисли. Например, когато е гладно, вече не е нужно да чака татко да предложи храна; може да го хване за ръката, да го заведе до хладилника и да посочи това, което иска. Когато е ядосано на брат си, че му е взел играчката, може да удря, рита и да се опита да си я върне, вместо просто да плаче. Може също да я потърси в неговата стая и да си я донесе обратно в собственото си място за игра. Когато е щастливо с родителите си, може да се затича към тях, да се закача с тях, да ги прегърне и целуне, вместо само да се усмихва. Когато е разочаровано, може да им хвърля копнеещи погледи и след това да ги „накаже“ с период на студено безразличие.

Разширяващият се речник от жестове  предлага по-сложни начини за изразяване, а заедно с това идва и креативността. Детето вече не е длъжно да прави нещата точно както родителите му; сега може да добавя свои елементи към играта на гоненица или да имитира жеста на майка си, като прибави собствен акцент. Новите му умения за жестикулация и комуникация осигуряват безброй начини да изрази индивидуалността си. Появява се личността на детето. Едновременно с това чувството му за „Аз“ става много по-сложно. То вече разбира, че 20 или 30 поведения – модел от поведения – участват в това да бъдеш близък или ядосан на някого. То разполага с широк спектър от чувства и разнообразен поведенчески "речник", чрез който да ги изразява.

Докато използва нарастващия си речник от жестове, за да изразява многобройните си чувства и намерения, и докато отговаря на нарастващата сложност на жестовете на родителите си, то и родителите му влизат в дълги невербални „разговори“. Двайсет, трийсет, четирийсет кръга се затварят, и всеки кръг изгражда усещането на детето за „Аз“. То разбира, че „Аз“ се състои от модели на целенасочено поведение, а не просто от изолирани реакции.

Междувременно детето започва да разбира моделите на другите. Може да прецени по жестовете на родителите си дали е в безопасност или в опасност, дали е одобрено или неодобрено, прието или отхвърлено, уважавано или унижавано. Още преди да използва думи в по-голяма степен, то и родителите му водят диалози по основните житейски теми. Изгражда си характерови модели, очаквания към другите и чувство за „Аз“. Появяват се модели на безпомощност или настойчивост, както и очаквания за любов и уважение или за нараняване и обида.

Тези нарастващи диалози са основата на речта. Чрез богатия си опит в комуникацията детето изгражда основата за говор. В този етап то може да започне да имитира звуците на думите на родителите си. Трудностите в комуникацията често се разкриват най-напред в неспособността на детето да овладее този етап – много преди да стане очевидна липсата на говор. Ако между 12 и 20 месеца вашето дете не използва сложни жестове – като например да ви хване за ръка и да ви заведе до вратата, за да играете навън, или да ви дръпне, за да му помогнете да намери играчка – вероятно е необходимо по-пълно обследване. Често, когато едно дете не използва думи, родители и специалисти се чудят дали да изчакат или да предприемат пълна оценка. Дори ако детето не говори, но показва сложни умения за решаване на проблеми – като например често ви води до вратата или до ъгъла с играчките – може да изчакате. Но ако не проявява такива предвербални модели, изчакването е неразумно.

Способността да се изразява чрез сложни жестови „разговори“ изгражда двигателните и планиращите движения умения на детето. За да предаде желанията и намеренията си, то първо трябва да организира поведението си в логически последователности и да се научи да разчита последователностите в поведението на другите. С разширяването на способността му да използва и да се радва на света се разширява и способността му да го разбира когнитивно. Сега вече знае, че когато татко се крие зад завесата, той не е изчезнал. Сега може да дръпне завесата и да го намери.

Истротията наАндрю

"На три години Андрю изглеждаше нецеленасочен в действията си. Вземаше играчка, после я изпускаше, отиваше при друга, поглеждаше я, след това тичаше до прозореца и настояваше да излезе навън. Ако майка му отказваше, избухваше в горчиви, неутешими сълзи. Такова случайно и откъслечно поведение характеризираше действията му. Но най-много тревожеше родителите му привидната липса на устойчив интерес към тях. Идваше при тях за кратка прегръдка, но не оставаше повече от няколко секунди. За това време затваряше два или три кръга на комуникация – може би срещаше погледа на баща си или отговаряше на жестовете на майка си, като слагаше глава в скута ѝ, за да го погали, или взимаше предложена играчка – но преди да могат да направят нещо повече, Андрю се отдръпваше и отново започваше да се лута. Три минути по-късно можеше да се върне, но само за няколко секунди. Родителите на Андрю бяха притеснени и защото речникът му беше ограничен, а на тях им изглеждаше и тромав – слабо координиран и физически несигурен.

Оценката показа, че Андрю има синдром на чупливата Х-хромозома. Той имаше затруднения с обработката на слухова информация, което затрудняваше разбирането на звуци. Думите на родителите му се губеха за него, дори ентусиазираните им възгласи, успокояващите им думи или предупрежденията им бяха трудни за разбиране. Той имаше и проблеми с моторното планиране, което затрудняваше изпълнението на последователности. Не само че изпитваше трудности да координира движения в последователност, но и да разбере последователности от звуци или движения беше също толкова предизвикателно за него. Когато родителите му използваха поредица от жестове, придружени със звуци, които той не разбираше, за да му кажат да слезе за вечеря или да прибере играчките си, Андрю буквално не ги разбираше. Комуникацията им за него беше объркваща. Той обичаше родителите си и жадуваше за тяхната обич – затова се приближаваше към тях. Но веднага щом го направеше, те започваха да използват тези объркващи (и донякъде претоварващи) звуци и жестове, и той сякаш имаше нужда да се отдръпне.

След оценката един от терапевтите на Андрю показа на родителите му как да заобиколят трудностите му, за да му помогнат постепенно да удължи контакта с тях . Терапевтът ги инструктира да продължат с жестовете, но без да претоварват Андрю. Когато идва за прегръдка, да му се усмихнат топло и да го прегърнат обратно. Когато се отдръпне – да продължат да се усмихват и просто да кажат „Още прегръдка“ и да му предложат нова или сами да отидат при него и нежно с ръце, звуци и изражения да го поканят на прегръдка.

Родителите на Андрю започнаха да практикуват тези указания и през следващите месеци той започна да идва за прегръдка, да се отдръпва, а после бързо да се връща. „Още прегръдка“ се беше превърнало в игра, която Андрю можеше да контролира и от която очевидно се радваше. С едно самодоволно малко усмихване можеше да накара родителите си да разтворят ръце и да кажат „Още прегръдка“, след което се втурваше в тяхната прегръдка.

Терапевтът след това предложи да разширят играта:
„Опитайте се да преминете от три кръга на комуникация към десет. След като Андрю ви прегърне, кажете: ‘Прегръдка за крачето’ и посочете крака си,например. Вижте дали ще иска да ви прегърне там. Когато се почувства комфортно, може би ще поиска и прегръдка за ръцете. Вижте колко дълго можете да поддържате комуникацията. Може дори той да посочи своето краче за прегръдка или да се усмихне и да каже ‘Не!’. И в двата случая се отварят и затварят кръгове.“

През следващите месеци Андрю и родителите му разшириха играта „Още прегръдка“ до прегръдки за ръце и крака, колене и стъпала. Те затваряха по осем, девет, десет кръга наведнъж. През цялото време родителите му работеха заедно, за да поддържат техните думи и жестове енергични и ясни. Вместо да казват: „Андрю, слез за вечеря, моля“, те казваха: „Андрю, хайде да ядем!“. Вместо: „Искаш ли сирене на сандвича си?“, сочеха към сиренето и казваха: „О, виж, сиренце!“. Стараеха се и съпътстващите думи изражения и жестове да са максимално живи.

Андрю откликна веднага на новия речник на родителите си. През следващите шест месеца започна по-често сам да търси контакт с тях, да седи в скута им за тихи игри с контакт с тялото и да отговаря на простите им жестове със свои. Рутинно затваряше по 10–12 кръга поред, с по-дълбоко ангажиране, повече радост и по-дълги вериги от жестове. Започна също да имитира повече от звуците на родителите си, използвайки по-голямо разнообразие. Андрю не само напредваше към по-сложна жестова комуникация, но и развиваше уменията, които щяха да го доведат до по-богат говор."

Историята на Люси

"Люси, на три години, беше с доста повече предизвикателства от Андрю. Упорита и енергична, тя трудно се поддаваше на контрол от страна на родителите си. Тя също тичаше сякаш безцелно, насочваше се  от предмет на предмет, но вместо спокойно да ги разглежда, ги нападaше с ярост, често оставяйки след себе си следа от счупени вещи. Тъй като не говореше, издаваше силни звуци, докато тичаше, игнорирайки молбите на родителите си да дойде и да се гушне. Люси можеше да общува ограничено с тях: взимаше предмет от ръката им, сочеше това, което иска, удряше по вратата, телевизора или хладилника, за да покаже желанията си. Но щом получеше каквото иска, отново се втурваше – вихрушка от възбудени движения.

Люси беше диагностицирана с дефицит на вниманието и езиково нарушение. Един ерготерапевт, който се съсредоточи върху индивидуалните ѝ особености, обясни на родителите, че постоянните ѝ движения отчасти произтичат от недостатъчна реактивност към сензорни стимули. Тялото ѝ жадуваше за стимулация, затова непрекъснато я търсеше. Тичането, докосването, стискането и мачкането бяха все начини да задоволи нуждата си от тактилна и проприоцептивна стимулация. Терапевтът предложи родителите да включат такива усещания в взаимодействията си, като играят игри с подскачане, тичане, докосване, боричкане и движение в пространството. Така Люси щеше да изпитва подходящи нива на стимулация.

С тази нова стратегия родителите на Люси можеха да бъдат по-успешни. Те започнаха да я включват в игри, които предизвикваха и задоволяваха нейните сензорни нужди. Тя можеше да се излее с хапане, скубане, скачане, но вместо да руши предмети, започна да насочва тази енергия в съвместни игри. Понякога скачаше върху дивана, като родителите ѝ добавяха думи и жестове: „Скачаме!“, „Бум!“. Те умишлено използваха кратки, изразителни думи и съпътстващи движения, за да ѝ помогнат да затваря повече и повече кръгове на комуникация.

Постепенно, докато тя търсеше повече интензивна игра, родителите се включваха активно, а Люси започна да реагира на техните предложения. Ако майка ѝ казваше: „Пляс-пляс!“ и плесваше с ръце, Люси често отвръщаше с подобен жест или звук. Ако баща ѝ казваше: „Бум по пода!“ и почукваше, тя често повтаряше. Така веригите на взаимодействие ставаха по-дълги. С времето тя започна да използва звуци и жестове, за да поддържа играта, вместо просто да се отдава на безкрайно движение.

Капацеитет 4: Какво да опитаме? Кое може да избегнем?

Опитайте:

• Насърчавайте дълги, вериги от интерактивна комуникация.

• "Поддържайте" думите, израженията и жестовете си ясни, енергични и изразителни.

• Използвайте повтарящи се игри (напр. „Още прегръдка“), за да дадете на детето структура и предсказуемост.

• Използвайте жестове, мимики и тона на гласа, за да направите комуникацията жива.

• Включвайте индивидуалните особености на детето (напр. нужда от движение или сензорна стимулация) в общите игри.
  
  

Избягвайте:

• Не оставяйте детето да играе само в еднопосочни, повтарящи се действия, без да се опитвате да ги направите интерактивни.

• Не използвайте прекалено дълги и сложни изречения – това затруднява проследяването.

• Не се опитвайте да контролирате изцяло играта – следвайте водещата инициатива на детето и добавяйте малки предизвикателства.

• Не пренебрегвайте афекта – без емоция и живост комуникацията остава повърхностна.

Цел: Научаване как да решаваме проблеми заедно

Предизвикайте детето си да взаимодейства с вас, за да решавате проблеми – не само такива, които то иска да разреши само, но и тези, които вие му представяте. Обменяйте много жестове, докато заедно решавате проблеми, включително звуци или думи и действия като дърпане в различни посоки. 

Идеи за игри, които помагат на детето да усвои Капацитет 4:

Игра „Работим заедно“
Обърнете внимание на естествения интерес на детето към различни играчки, като кукли, плюшени играчки, камиончета, топки и др., и създайте проблем, свързан с любимата му играчка, който то трябва да реши с ваша помощ. Например, може любимото плюшено мече „да избяга“ и „да се качи“ на високия рафт, да е в кутия, която се отваря трудно и.т.н. В първия "сценарий",детето ще трябва да вдигне ръце, за да достигне, и да направи жест,за да го двигнете, за да достигне по-далеч, а вие с удоволствие ще помогнете. Такава проста игра ще включва многократен обмен на комуникация и решаване на проблем едновременно.

Игра „Имитатор“
Имитирайте звуците и жестовете на детето си и вижте дали можете да го  подканите да ви имитира с всички ваши смешни лица, звуци, движения и танцови стъпки. С времето добавете думи към играта и използвайте тези думи целенасочено, за да му помогнете да задоволи нужда, например като кажете „Сок“ или „Отвори!“.

Трудно ли е за вас и вашето дете да, когато се подкрепя капацитет 4?
Върнете се и практикувайте капацитети 1, 2 и 3. Колкото повече капацитети 1, 2 и 3 се подкрепят, толкова по-лесно се върви нагоре по стълбата на  развитие.