Автор: D. Brown | Jun 9, 2023 | DIR Practice, Podcast 

Праксис и Флортайм

Какво е „Праксис“?

Когато мислим за думата праксис, тя идва от гръцката дума, означаваща „да правя“, започва Джоан, и обяснява, че праксис е начинът, по който правим всичко — от това да вдигнем чашата си, за да отпием, до това да премислим предизвикателна социална ситуация и да решим как да постъпим.
Когато наблюдаваме хора, които имат затруднения с праксиса, това влияе върху способността им да се справят с всяко ново или непознато действие.

Например, ако някой се затруднява да напредне в функционално-емоционалните си нива на развитие (FEDC), или възрастен човек, който просто „заседва“ и не може да промени плановете си — когато виждаме ригидност в поведението или нужда от повтаряемост, често е замесен праксисът.
Ако не знаем как да стигнем до „план Б“, ще избягваме ситуации, в които ни трябва такъв.

 Компоненти на праксиса

Първият компонент е идеацията – способността да получим идея и да направим план, или да подредим последователността от стъпки, чрез които ще осъществим дадено действие.
След това изпълняваме плана и получаваме обратна връзка за това как е проработил.

Джоан обяснява, че при някои от клиентите ѝ, ако планът, който познават, не се развие по очаквания начин, те не знаят как да поправят или адаптират поведението си.
Праксисът, казва тя, е като вена, която преминава през цялата пирамида на развитието.

Тя се заинтересувала от праксиса и влиянието му върху развитието, след като работила с тригодишно дете с увреждане на гръбначния мозък.
Физиологично увреждането не би трябвало да засегне мисленето му, защото е засегната периферната нервна система, но детето никога не е трябвало само да планира движения, тъй като винаги някой друг е движел тялото му.

 Как се проявява това социално

Това се проявило социално – момчето искало малкият му брат да направи нещо по точно определен начин, а братът не искал.
Когато нещата не се случвали точно така, както очаква, детето не можело да се възстанови емоционално.

Джоан осъзнала, че ако човек не може да направи нещо на най-базисно моторно ниво, той няма да може да направи и най-сложното социално действие.

 Праксис в психичното и емоционалното развитие

Като специалист по психично здраве, Майк(Mike Fields) се занимава с праксиса на идеите и емоциите.
От развитиената перспектива, обяснява той, регулацията и взаимността идват преди споделеното решаване на проблеми.

Когато работим във физическо или моторно пространство, получаваме незабавна обратна връзка — виждаме дали действието е успешно.
Но когато се опитваме да разберем защо някой е ядосан на нас, обратната връзка е абстрактна и трудна за възприемане.

Невропластичност и развитие на праксиса

От гледна точка на развитието, първо трябва да имаме опит в физическо-моторното пространство.
Можем да работим върху праксиса именно благодарение на невропластичността.

Джоан споделя, че преди често чувала твърдението:

„Каквото възстановиш до шестия месец след инсулта, това е всичко.“

Но когато работила в дом за възрастни хора с пациент, получил инсулт преди три години, станала свидетел как човекът започнал отново да движи тялото си.

„Има пътища напред“, казва тя.
И при децата — когато ги накараме да се движат и да играят, моторното планиране и отделните компоненти започват да се подреждат сами по себе си.

 Floortime и праксис

Floortime е свързано с потенциала.
Ние не знаем какво ни очаква в бъдеще — и точно това е същността на праксиса.

Нашите емоции ни движат към свързване, както д-р Грийнспан описва в теорията си за Афективната диатеза (Affect Diathesis).
Бебетата започват да планират моторни действия чрез движение, опитвайки се да постигнат нещо, което желаят.

„Ние сме създадени така, че да създаваме нови връзки“

Mike Fields

Джоан добавя, че праксисът има свой собствен набор от индивидуални различия.

Ограниченията в движението ограничават и възможностите за свързване и ангажиране.
Трудно е да бъдеш родител на бебе, което не може да бъде държано поради дискомфорт.
В такива случаи родителят трябва да работи двойно повече, за да остане емоционално достъпен.

Ако има някакво „смущение“ в I – индивидуалните различия – казва Джоан, това прави още по-трудно достигането до следващото ниво на развитие, т.е. Функционално-емоционални капацитети за на развитие(FEDC-Functional Emotional Developmental Capacities).

Оценяване на праксиса

Всички оценки в Individual and Team Therapy Services са игрово-базирани – тоест, те са радостни и забавни, така че децата винаги питат кога могат да се върнат след оценяването си.

Когато Джоан подозира трудности в праксиса при по-голямо дете, тя използва игра, наречена „Подът е лава“ (The Floor is Lava).
В залата има голяма дървена кула, трамплин от другата страна на стаята и въже тип „нинджа линия“, опънато по тавана.

Тя дава на децата пет предмета – сгънато одеяло, голяма нестабилна дунапренена тръба и няколко обекта за стъпване – и им казва, че тези пет неща не са лава.
Дава им достатъчно ресурси, така че да не е прекалено трудно да преминат през стаята.
Когато децата успеят да преминат и се върнат обратно, тя ги похвалва.

След това Джоан казва, че лавата се покачва – и премахва по един предмет наведнъж.
Обикновено оставя одея­лото за накрая.

Тя наблюдава:

• дали децата ще използват дунапреновата тръба по повече от един начин;

• дали ще променят плана си;

• или просто ще се откажат.
  
  

Когато остане само одеялото и те още не са го разгънали, тя го вдига, разклаща го и го сгъва отново, за да види дали ще вземат това като подсказка.

Обикновено Джоан вижда, че след като премахне два предмета, повечето деца спират играта, защото вече не вярват, че могат да успеят.

С по-малките деца тя играе „Криеница“.
Там наблюдава:

• как планират;

• как подреждат последователността на действията си;

• как вземат перспектива – могат ли да предвидят, че тя вероятно ще провери същото място, където са се скрили преди;

• имат ли усещане къде започва и свършва тялото им, за да знаят дали са напълно скрити;

• могат ли да преценят колко време им остава.
  
  

Всички тези компоненти са част от праксиса.

Тези игри ѝ дават богата информация, включително възможност да провери способността на детето да понася различни емоционални състояния – например, когато лавата става „страшна“, защото „чудовища излизат от нея“, тя нарочно променя тона и интензивността си.

При криеницата може да изчака, да остане в скривалището и да наблюдава как детето се справя в реално време – от това как се движи през стаята, до това как преработва идеи в ума си.

Така Джоан определя къде може да предложи подкрепа за растеж, стабилност и развитие на мозъка, така че когато стигне до способността за споделено решаване на проблеми (FEDC 4), детето вече има здрави основи.

“Ако нямаме стабилни основи в праксиса, споделеното социално решаване на проблеми просто няма да е възможно, защото няма база за гъвкаво мислене и пренареждане на идеи.
Без това няма и договаряне, защото няма гъвкавост.”

Джоан Флекенстайн(Joann Fleckenstein), ерготерапевт DIR®

Как се „учи“ праксисът?

Майк обяснява, че това, което прави нещо праксис, е, че то е уникално.
Ако покажем на детето идеята, вече не е праксис – тогава то работи по памет, а това е друга част на мозъка.

„Праксисът е мислещата част, не частта на паметта,“ 

Mike Fields

Джоан допълва:

„Не помагаме на някого с праксиса, като му даваме готова идея.
Можем да подпомогнем развитието на праксиса, като му създадем условия и възможности.“

Тя казва, че това включва осигуряване на опори (scaffolding) при нисък мускулен тонус, сетивни различия или други предизвикателства извън праксиса, така че детето да може да се включи в дейността и да развива собствените си мисловни процеси и инициативност.

Антитезата на праксиса е практиката

“Колкото повече практикуваме дадена дейност, толкова по-малко праксис е включен. Всъщност не можем да „преподаваме“ праксис. Ако даваме стъпка по стъпка инструкции, ние премахваме възможността за праксис.”

 Джоан Флекенстайн, DIR® ерготерапевт

Праксисът в различните Функционално-емоционални капацитети на развитие

Капацитет 1 – Регулация и интерес към света
Капацитетът и свързан с изследване на света и достъп до усещания, така че праксисът е много ограничен.

Капацитет 2 – Взаимодействие и свързване
Необходим е праксис, за да може детето да:

• участва в дейност с друг човек;

• да се свързва с него;

• да бъде налично;

• да го намери в пространството;

• да копира действията му;

• да седне и да участва в съвместна дейност.
  
  

Капацитет 3 – Интенционалност и двупосочна комуникация
Тук праксисът започва да се наблюдава значително, защото детето трябва да:

• предвиди модел на действия;

• осъществи моторно планиране;

• обръща глава и координира движения в определено време и темпо, за да поддържа реципрочност.
  
  

Капацитет 4 – Комплексна комуникация и споделено решаване на проблеми
Теоретично е възможно без праксис, но трудно се осъществява и изисква много подкрепа.

Джоан разказва пример: едно дете искаше да се окачи люлка в терапевтичната ѝ стая, но не знаеше как да го направи. То обясни чрез жестове и думи какъв е проблемът и че иска помощ.

Тя му предостави възможност за развитие на праксиса, като не реши проблема вместо него. Детето трябваше да се справи с дискомфорта от нерешения проблем, а Джоан бе до него, подкрепяйки го.
То успя да намери друг начин, да поиска помощ и в крайна сметка да окачи люлката – и беше много щастливо. Джоан отбелязва, че ако тя просто беше закачила люлката, детето щеше да пропусне този важен опит.

Подпомагане на развитието на праксиса

Много от това, което Джоан прави, за да подпомогне праксиса, е да гарантира, че детето може да понася дискомфорт.
Ако не може – възможностите се ограничават.

След това те следват принципа: „чакай, наблюдавай, чуди се“ (wait, watch, wonder).
Могат ли да останат в дискомфорта, докато детето намира нов план?

Преминаването от ранните три капацитета, където има много действие и поддържане на регулация, ангажираност и кръгове на комуникация, към по-високите капацитети, където само чакаме и позволяваме на детето да донесе идеите, е много трудна стъпка.

Майк добавя:

• Не можете да реализирате Капацитет 4 сами, затова се изисква равностойна връзка и взаимодействие – точно тук Floortime е особено подходящ.

• Не можете да „учите“ праксис, но можете да използвате любопитство и очакване.

• Не можете да принудите някого да бъде любопитен, затова Floortime е воден от интереса на детето, юношата или възрастния.
  
  

Идеята е да се присъединим към интересите на детето и това, в което има умения и мотивация, защото тогава тй е по-любопитно, особено когато е фрустрирано и когато е свързано с нас в безопасна връзка. Когато се чувства свързано, детето е по-устойчиво, споделя Майк.

„Не можете да учите праксис, но можете да използвате любопитство и очакване.“
Майк Фийлдс, DIR® лицензирано професионално консултиране

DIR® моделът позволява подкрепа и развитие на естественото любопитство, така че децата да бъдат мислители, а не просто изпълнители, обяснява Майк.

Той добавя примери от емоционалния и абстрактен свят:

• 30-годишен, чиято връзка е приключила, иска само човек, който изглежда и се държи като бившия партньор – не може да мисли рационално, особено когато е емоционално зареден.
  
  

• Млад възрастен след инцидент, който се страхува от полиция, загуба на работа и затвор, изпада в руминация(повтарящо се и често негативно мислене, което пречи на нормалното функциониране), започва да реагира бурно, а родителите не разбират защо.
  
  

• С дете, което има затруднения с свързване на идеи на логически идеи(Капацитет 6) FEDC 6, индивидът има физически усещания от тревожност, но не разбира откъде идват. Това просто го кара да се чувства зле и да мисли за всички „големи лоши неща“ в живота си.

Всичко се гради върху основата

Всичко се гради върху основата, продължава Майк. Както казва д-р Барбара Дънбар(Barbara Dunbar), негов колега: „Задръжте по-дълго на по-ранните нива“(капацитети 1-3), където се чувствате в безопасност и получавате необходимата сензорна информация, така че вашата база да е по-малко тревожна. Джоан обича да обмисля какви възможности има един човек, когато има лош ден. Всичко, което можете да си предложите в този момент, е да се върнете към капацитет 1 и да се възстановите, преди да можете да се включите, да бъдете реципрочни и да решавате проблеми заедно.

“Като практикуващ, не можете да целите директно развитието на тези капацитети; не можете да ги учите. Те трябва да се изживеят чрез възможности.”

Джоан Флекенстайн, DIR® ерготерапевт

Поддържайте очакванията си на Капацитети 1, 2 и 3. Когато видите проблясъци на Капацитет 4, тогава можете да продължите. Трудно е за родителите, когато възрастта и учебният клас напредват, а ние все още сме на ранните капацитети толкова дълго. Социално-емоционално и развитието е свързано с по-ранните капацитети, настоява Джоан.

Само тогава Капацитети 5-12 могат да започнат да се нареждат като старата игра на Windows  “Пасианс”, когато последната карта пада на мястото си. Трудно е, когато другите деца правят много повече от вашето.

Създаване на възможности

Искаме да разберем как да създаваме възможности за любопитство, защото не можем да го учим директно, казва Майк. Те трябва да бъдат заинтересовани.

Пример, който той даде в подкаста: почукване на вратата, когато детето очаква майка си. Той продължава да затваря вратата и да почуква отново, докато детето накрая не го пусне. Това не беше убеждаване на детето, казва Майк. Имаше нарушение на очакванията. Детето имаше идея и тя не се получи. Не разбирането какво се обърка е страшно! Какво ако светът ти е просто хаос?

Майк искаше да покаже на детето, че може да му се вярва и е предсказуемо, така че той отговаряше на всеки сигнал на детето; детето разбра, че Майк не го кара да прави нещо, което не иска. Ах, значи не е страшно! То разбра, че може да издаде звук или да погледне и нещо спира. Имаше контрол! Майк създаде тази възможност просто като беше там. Той се съсредоточи върху връзката, за да се чувства детето в безопасност, а не върху капацитетите.

Майк обяснява, че той дава дискомфорт на малки дози, за да развие любопитството на детето.

Много от нашите деца имат „сега“ и „не сега“, казва Майк, и „не сега“ е страшно; една минута може да е като милион години. Минута е абстрактна, казва той. Не можеш да я докоснеш или видиш. Това е Капацитет 6(Логическо свързване на идеи). Свържи го с емоционалната идея за безопасност, например като кажеш, че пет минути е тяхното любимо видео в YouTube: „Майк ще бъде тук за още едно видео на Blues Clues“.

Джоан препоръчва да се позволява неструктурирано време и възможността за грешка и опит по друг начин. Когато Майк работи в приключенските лагери (описани в подкаста с Aerie Experiences), негов колега често му крещи: „Крадец! Току-що открадна възможност!“, когато той решава нещо вместо младия участник.

Практически съвет от статията

Да не решаваме проблем вместо детето си.

Например: Ако детето наистина иска да намери играчка, седнете с него в дискомфорта, подкрепяйки страха му от непознатото местоположение.

• Чудете се къде може да е, с емпатия.

• Чудете се какво бихте могли да направите, без да давате предложения.

• Вижте дали детето може да измисли идея само.
  
  

Дайте му възможност, вместо да сте „крадец на възможности“.

Избирайте играта и се наслаждавайте на радостта всеки ден!

Превод от:affectautism.com/2023/06/09/praxis/

Д.Петрова