Функционално-емоционален развитиен капацитет 2

Капацитет 2: Ангажиране и свързване

Заедно с интереса към света идва и една специална любов – любовта към света на човешките взаимоотношения. Но не към всякакви взаимоотношения! Бебето иска своите основни грижещи се. То ги е посочило като най-важната част от своя свят и им показва, че са специални. Когато влязат в полезрението му, то се оживява, гледа ги в очите, усмихва се. И в тези моменти на споделени усмивки и радост, родителите и бебето продължават да се влюбват едни в други. Заедно откриват и задълбочават своята близост.

Способността да бъдеш интимен (емоционално близък) изгражда основата на всички бъдещи взаимоотношения. Тя учи бебето, че топлината и любовта са възможни, че връзките с хората могат да бъдат радостни. Дете, което е усвоило това със своите обгрижващи, е изградило основа да се учи на любящи отношения през целия си живот.

Овладяването на този етап от развитие също така укрепва двигателните, когнитивните и езиковите умения. Бебето се научава да използва тялото си, за да търси лицето и допира на родителя – чрез зрителен контакт или гушкане. Научава се да "сканира" света си за познати предмети и лица и да им отдава внимание за 30 секунди или повече. Научава се да разпознава звука и източника на реч, особено гласа на своите обгрижващи. Всички тези умения създават основа за бъдещата му способност да се движи, мисли и говори.

Джени

"От раждането Джени беше свръхчувствителна към звук и допир. (По-късно лекарите установиха, че има и сериозено предизвикателство с обработката на слухова информация.) Звънец на телефон, лай на куче, плач на брат ѝ – всичко я разстройваше. Дори успокояващият глас на майка ѝ изглежда я дразнеше. Когато родителите я вдигаха, галеха или ѝ пееха, надявайки се да я успокоят, комбинацията от слухова и тактилна стимулация я правеше още по-объркана или напълно извън контрол. Родителите на Джени не знаеха какво да правят. Първото им дете беше толкова лесно за тях – гукаше, смееше се и се усмихваше почти без подтик. Какво не беше наред с това бебе? Какво не беше наред с тях? Чувствайки се ужасно отхвърлени, постепенно започнаха да прекарват повече време с по-голямото си дете и по-малко с „ядосаната Джени“. Не искаха да я пренебрегват; просто не знаеха какво друго да направят. Най-много искаха тя да ги погледне и да им се усмихне, но това сякаш беше единственото, което не можеше да се случи. На 7 месеца – доста след момента, когато повечето деца се „влюбват“ в родителите си – Джени все още трудно се усмихваше и показваше радост.

Бабата на Джени живееше наблизо – изключително търпелива жена, готова да прекарва дълги часове с неспокойното бебе. Тя слагаше Джени в столче за бебета, поставяше я на масата и играеше на малки игри „Виждам те“, в които се появяваше отляво или отдясно, отдолу или изпод салфетка. Показваше ѝ играчки или книжки с картинки, докато тихо си тананикаше. Понякога слагаше столчето на пода и леко го люлееше с крак, докато плетеше на дивана. Докато правеше това, гледаше Джени с любящи очи и ѝ правеше весели, смешни физиономии. Джени реагираше на тези жестове. Успокояваше я нежното люлеене на столчето; харесваше ѝ смешните лица и ярките картинки на баба ѝ. Интуитивно бабата използваше прости вокални ритми, повтаряйки лесни звуци като „ба-ба-ба“, вместо сложни песни. С времето Джени започна да я гледа в очите за по-дълги периоди, а скоро започна и да се усмихва. Като стимулираше по-силните сетива на Джени и избягваше свръхчувствителните, бабата я „примами“ в близост. Инстинктивно беше намерила начини да заобиколи сетивните трудности на Джени и да ѝ помогне да овладее втория емоционален капцитет. Да видят как Джени реагира насърчи и родителите да продължат със сходни усилия, вземайки пример от бабата."

Не само бебетата трябва да се научат на близост. Много по-големи деца не успяват да овладеят това умение, защото трудности в обработката на информация правят любящия контакт с техните грижещи се объркващ, плашещ или болезнен. Независимо от възрастта на детето, търпеливата работа на възрастните може да го примами към близост.

Джей

"На 2 години и половина Джей сякаш обичаше да играе с камиони – стига да можеше да го прави сам и по повтарящ се начин. Все още не говореше и родителите му се тревожеха. Когато баща му опитваше да се включи в играта, Джей грабваше камиона от ръката му и демонстративно му обръщаше гръб. Разстроен, бащата реагираше, като се опитваше да се наложи – строеше мостове и тунели за камионите или даваше указания отстрани: „Карай го тук!“. Джей отблъскваше тези опити. Колкото повече бащата настояваше, толкова повече Джей го изключваше. Накрая започна изцяло да го избягва. При първоначалната оценка му поставиха диагноза „первазивно разстройство на развитието“.

Част от оценката беше да се разбере защо Джей е толкова отбранителен. Наблюденията показаха, че той е изключително чувствителен към допир, имал трудности с моторното планиране и леки слухови затруднения. Той отчаяно се опитваше да остане организиран и да не се претовари, като контролира и избягва взаимодействия. Бяха предложени различни интервенции, за да започне Джей да се свързва с баща си.

Вместо да насилва взаимодействието, бащата трябваше да направи така, че Джей да се чувства в безопасност да се приближи. Първо трябваше да наблюдава спокойно отстрани, докато Джей играе. Можеше да направи някой ентусиазиран коментар или да жестикулира с кола, но не даваше указания и не поемаше контрол. Трябваше да „примамва и увлича“. Бащата се научи, че е най-добре да помага на Джей да прави това, което иска, като му подава нужните предмети. След няколко седмици Джей започна понякога да се обръща към него, докато играе. После бащата започна да използва камион, за да насърчи взаимодействие – играеше с него сам, имитираше движенията на Джей или правеше ненатрапчиви коментари като „Може ли моята кола да дойде с твоята?“. Джей от време на време го поглеждаше, но играеше предимно сам. Бавно обаче започна да приближава камиона си до този на баща си или позволяваше на бащината кола да следва неговата. Един ден Джей седна до баща си по време на игра. В средата на сесията се облегна на него за миг. Бащата беше развълнуван, но вместо да го докосне (което би го отблъснало), просто се усмихна и каза: „Здрасти“. През следващите седмици Джей продължи понякога да се обляга на него и понякога му показваше къде да движи камионите. После изведнъж Джей блъсна своя камион в този на баща си – покана! Бащата отвърна със сблъсък и Джей се засмя. Бащата направи нещо неочаквано – подкара камиона към този на Джей, но в последния момент го дръпна назад. Джей отново се засмя – хареса му изненадата. След месеци на такава игра Джей сам започна да изненадва баща си – скриваше камиона зад гърба си и после го показваше. Няколко месеца по-късно бащата му подаде камион и с изненада видя как вместо да го вземе, Джей се качи в скута му, за да го разгледа. Докато седяха заедно и гледаха играчката, преживяха първия си истински момент на близост. С търпение (понякога болезнено!) и следване на инициативата на Джей, бащата направи така, че синът му да се почувства в безопасност да се свърже."

От теория към практика: Съвети за подкрепа на Капацитет 2

Капацитет 2: Ангажиране и свързване

• Следвайте интересите на детето си, независимо какви са. Те са прозорец към неговия емоционален и интелектуален живот.

• Не се тревожете, ако интересите му изглеждат странни или неподходящи – важно е да влезете в неговия свят, за да го въвлечете в отношения.

• След като се присъедините към интересите му, можете да го примамите към взаимодействие – ключът е първо да го срещнете на неговото ниво, а после постепенно да разширявате.

• Ако детето се отдръпне или стане раздразнително, връщайте се към основата и разширявайте по-бавно – и винаги с игра и радост.

• Ще знаете, че детето е ангажирано, когато видите блясък в очите му!
  
  

Цел: Да се влюбите един в друг.

През този етап детето става все по-фокусирано върху вас и света около себе си. Вашата прекрасна задача е да насърчавате радостни чувства помежду ви.

Емоционалната ангажираност и привързаността са важни, защото когато вашето дете се свързва с вас и изразява чувства на любов, едновременно с това често се развиват различни двигателни, сетивни, езикови и когнитивни умения. 

Как да разберете, че детето ви „се влюбва“ във вас:

• Отговаря на вашите усмивки със своя голяма усмивка.

• Издава звуци или движи тялото си в ритъм с вас.

• Отпуска се и се чувства утешено, когато го държите или люлеете.

• Гука, когато е държано, докосвано или когато му говорите.

• Очаква с радост повторната поява на лицето или гласа ви.

• Изглежда тъжно или неспокойно, когато прекъснете взаимодействието или ви няма.

Вашето дете може да има индивидуални предпочитания за това какво му носи удоволствие и да излъчва възбуда, когато вие усилвате неговото удоволствие чрез:

• Говорене с него, като използвате разнообразие от високи и ниски тонове, от тихи до силни гласови нюанси.

• Предлагане на различни изражения на лицето, докато му говорите.

• Докосване или масажиране с нежно докосване, като му казвате какво правите.

• Леко движение на ръцете и краката му, докато му говорите и го гледате.

• Движение на тялото му хоризонтално или вертикално – бързо и бавно – в пространството, докато го гледате с широка усмивка и съпровождате това с много звуци и думи.

Идеи за игри за подкрепа на капацитет 2:

Игра „Усмивка“
Използвайте думи и/или смешни физиономии, за да предизвикате широка усмивка или други радостни изражения у детето – бляскави очи, изненадано лице. Можете да си говорите за лъжичката, която сте сложили в устата си, за дрънкалката на главата си или просто да възхвалявате колко „пре-крас-на“ е косата му.

Игра „Танцувай с мен“ (звук и движение)
Опитайте се да вдъхновите детето да издава звуци и/или да движи тялото си в ритъм с вашия глас и движения. Може да кажете: „Ще танцуваш ли с мен, слънчице? О, знам, че можеш!“ – и да търсите блясъка в очите му.